Има толкова много за казване, че изобщо не стигат думите. В ъгъла стои като наказано току-що миналото ни безумие. От кафето ни бавни глътки пием трезвата си разумност. Неразумните ни прегръдки ще останат в утайка на дъното. И е истинско безобразие за мълчим, над чашите сведени. Има толкова много за казване. Но кафето не става за гледане. |
|
Покани ме тогава на кафе... Кафето беше много сладко. Ти стана моето момче, аз - твоя бях, ала за кратко. Днес пак ме каниш на кафе. Не се харчи! Не заслужава, щом пътят ни в пътеки две самотни продължава... Сега сме тъжни и сами във този свят така огромен, а онова кафе горчи като един ненужен спомен... |
Опитвам като тебе да го правя – най-дъхавото утринно кафе, което помни нощната забрава и ласките от топло кадифе... Горещо, с билков мед и със сметана, завивка топла и лъжичка страст... Във този миг бих искал да остана и в тебе да потъвам дълго аз... Отпивам бавно... Вън градът се буди... Цигарата сама ще догори... И от терасата врабче учудено ще гледа как го пием от зори... |
|
Да поседнем на чаша горчиво кафе. Да си кажем две хубави думи. Да се вгледаме в черното бурно море, да мечтаем за сини лагуни. Ще политна далече от болка и страх, ще се влея с надежда в безкрая. Щом вълните докоснат брега ще почувстваш ли с мене ти рая? Но защо ли тез черни слова днес редя? Та нали чак до болка синей се небето? И нали смях вали след дъжда, който бие ме право в сърцето? И защо ли говоря, не ще разбереш, ти загледан си там, в тишината, чуваш думи, неразбирайки реч, слушаш звуци, непрогледни сред мрака. Да поседнем на чаша горчиво кафе, ти кажи ми две хубави думи. И загледана в черното, бурно море ще мечтая за сини лагуни… |
Едно кафе на този свят събра ни, край малка масичка за миг, за два. Два погледа, две благи женски длани – и стана чудна среща след това. Сърцата ни добри със теб научи да шепнат нови влюбени слова. Най-хубавото нещо да се случи - и стана страшно чудо след това. Сега това кафе е пълно с мъка, а мъка знам, преглъща се едвам. Едно кафе последно за разлъка - и колко много пепел след това... |
|
Едно кафе и чаша топлина родила се под булото на спомена! Една вълшебна лятна красота и мъничко тъга отронена! Една отровна чаша самота изпита с болка и тъга горчива! Една безплътна сянка във нощта, една любов, която си отива! Едно кафе. Самотна стара маса. Една сълза и пареща тъга! Мечта една родена във съня от болката убита си отива! Едно кафе и шепичка безмислие! Една лъжа като стрела отровна пронизала сърцето на момичето, което вече ще живее в спомена! |
Защо ме будиш? Още ми е рано... Насън стрелките даже се въртят, аз да заспя не мога вече, от пиано клавишите в душата ми туптят. Вън нощ е, непрогледна, черна, часове дълги от зората ни делят. Едва успях в мрака да те мерна - това напрягане... зениците болят! Изненада ме, кажи, защо мълчиш? Разказвай, две кафета се варят... И как така, реши да ме навестиш? Прости!... Не исках думи да ранят. Ровят навътре, завръщат мигове едва ли знаеш от кога така кръжат. Забравил си, и може би е по-добре, не бих желала на теб да ти тежат. Отиваш ли си? Изпий поне кафето... Щом искаш, думите не ще те спрат. Тръгвай, до срещане... там където... А глътките кафе отново ще горчат. |
|
Когато след пир полунощен, самотен на зигзаг се връщаш дома, и киска се вихър над жребий сиротен, и плаче безлунна тъма - побързай, побързай, на спиртника прашен тури тенекийно джезве - на винени пари през пристъпа страшен свари си горчиво кафе! Отвориш ли, тръпнейки, плика й цветен и лъхне ли дъх мразовит, упит от тъгата на поздрава сетен, не гледай тъй блед и убит, изтрий от сърце си мечтите парфюмни за черни очи кадифе - под тъмната стряха на мисли безумни свари си горчиво кафе! А в привечер зимна безлистните клони щом стенат с фъртуната зла и смъртния призрак се киска с поклони през тъмните влажни стъкла - с коси заснежени младежкия спомен отдай на аутодафе и бавно на малкия спиртник поломен свари си горчиво кафе! |