Усмихна се, изгаси лампата и излизайки остави творческата атмосфера в този си вид.
Денят беше приключил и още в мига, в който се бе усмихнал на празната чаша кафе на бюрото си нищо друго нямаше значение. Това му напомняше вече за почивка и отмора. Младият художник излезе навън във вече препълващите се заведения приготвящи се за нощния живот на големия град. Той седна на една от масите в кафенето, където бяха се отпуснали неговите приятели.
На лицето му отново се прокрадна онази лека усмивка докато поръчваше вечерното си кафе, благодарение на което щеше да танцува и да се забавлява в тази изпълнена с живот нощ. Сутринта нашият герой гледаше с празен, уморен и в същото време удовлетворен и замечтан поглед в корабите на пристанището.
За миг осъзна, че не помни как се е озовал в тази романтична част на града с красива чаша кафе в ръце.
Изведнъж някой прекъсна мисълта му. До него стоях аз и попитах младежа дали има нещо против да седна при него. Той се усмихна и посочи празното място.
Пиехме в мълчание сутрешното си кафе превърнало се в ритуал на тишина и блаженство. Аз прекъснах тишината и с отнесен глас му казах, представете си, да можехме сега да сме във Венеция в най-старото кафене в Европа, посещавано някога от Казанова...
Той се усмихна и отвърна:
- Няма значение къде, как, и в какво ... в момента всички пият сутрешната си напитка в големия град, в къщи, на спирката, в колата, в офиса.
- Да това е част от самите нас, кафето е религия.
Героят ни се засмя на чисто по женски сутрешната ми философия:
- Да може би най-изповядваната религия в днешния свят.
Погледите ни се отнесоха към ранните лъчи на слънцето, които се разсейваха по морските вълни на старият град.
